DHCP или Dynamic Host Configuration Protocol е протокол, който определя и назначава IP адреси за устройства в мрежа. DHCP сървърът може да разпознае устройство и да му назначи IP адрес автоматично. Това улеснява администрирането, тъй като мрежовият администратор не трябва ръчно да назначава IP адреси всеки път, когато устройство се свърже с мрежата. Ако използвате например маршрутизатор в домашна мрежа, вероятно вече използвате DHCP. Фактът, че е активиран DHCP, не го прави DHCP сървър.
Как работи DHCP?
Използвали ли сте някога принтер, който е свързан с вашата локална мрежа? Чудите ли се как поддържа мрежовата си задача? Всяко устройство в мрежата има MAC адрес. Можете да зададете статичен IP на сървъра на конкретен MAC адрес. Това позволява на мрежовия принтер винаги да получава един и същ IP, дори след като се рестартира и без да задава IP на принтера. Ако отпечатате мрежовата конфигурация на принтера, това вероятно ще ви каже, че DHCP е активиран и не е зададен статичен IP. Това е така, защото задачата за задаване на IP се обработва от сървъра.
DHCP – плюсове и минуси
Освен че е огромно удобство, DHCP е и много надежден. Той гарантира стабилност по няколко начина – периодично подновяване, пренасочване и прекъсване. Клиентите на DHCP получават „наемен срок“, който е валиден за определен период от време. Клиентът прави опит за подновяване на „наема“, когато половината период е преминал. Ако този сървър по някаква причина откаже, заявката ще бъде повтаряна от клиента от време на време, докато се опитва да поднови „наема“. Все пак DHCP не е добре обмислен. Той не съдържа механизъм за удостоверяване. Това го прави уязвим за редица атаки.